Още Радичков: незабравими мисли

Радичков,  създателят на "Ние, врабчетата", "Барутен буквар", пиесите "Суматоха", "Опит за летене" и много други е номиниран два пъти за Нобелова награда за литература. В дискусията на Кръжеца размишляваме върху негови незабравими мисли.

Сред цитатите, пресрещнати в различни виртуални страници:

 
"Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!"

"За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си."

"Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!"

"Децата са нашите ангели, ангелите на света, затова всички трябва да ги пазим и да се грижим за тях. Чрез децата Бог разпростира благодатта си над нас. Цялото детство е красиво, може би най-красивото от целия живот. Младостта живее хубавите си млади години - когато човек живее хубавите си млади години, то той не пита, просто живее. Въпросите идват по-късно, те ни чакат по завоите и по нанагорнищата на нашия път. Когато човек върви по пътя си, той все нещо намира, а и нещо изгубва по пътя. Не знам кое е повече - дали намереното, или изгубеното. Знам само, че всеки човек има своя път и този път той сам трябва да извърви."

"Когато живеят дълго, хората стават скептици - малцина стават философи."

"На младини бях чувал, че три неща радват окото на англичанина - бягащ кон, бягащо босо момиче по зелена морава и кораб, който се отдалечава с издути платна в океана. Наред с това бях чувал, че три неща радват ухото на източния човек - звън на пари, шум на вода и смях на момиче... Дълго време се питах, но и досега не можах да разбера кои са ония три неща, които биха зарадвали окото или ухото на българина."

Из книгата с разкази "Ние, врабчетата":

"Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!"

Из "Домашна тетрадка":  

"Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!" 

"Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага."

"Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”  

Подбрала Станислава Петкова

Други - подбор и снимка на HighViewArt (2013)

1. "Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно." ("Ние, врабчетата")

2. "Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!" ("Ние, врабчетата")

3. "Дано бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!" ("Опит за летене")

4. "- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш.
- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.
- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва." ("Свирепо настроение")

5. "Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят й взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!" ("Домашна тетрадка")

6. "Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има." ("Суматоха")

7. "Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага."

8. "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")

9. "За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си."

10. "Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!"

11. "Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.
Трябва ли тогава да убием мухата!" ("Убий мухата!")

12. "Учудвам се, като видя по телевизията как някой значителен човек е посрещнат от тълпа журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са готови да задават купища неудобни въпроси, като че главната задача на журналиста е да те пита нещо неудобно за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам как се чувстват журналистите, особено жените. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, но на жената това не й отива!"

13. "По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!" ("Ние, врабчетата")

14. "Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето.

Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат.

Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото.

Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти.

Из публикация на cultura.spisanie.to (неактуална страница, 2021)

Йордан Радичков е ключово име в българската литература. Неговото творчество много трудно може да бъде вкарано в рамки и да бъде определено само в един конкретен стил, но именно това прави всяко едно негово произведение нестандартно и уникално. Макар че творбите му са трудни за превод, 37 държави са имали възможността да се докоснат до таланта му и неслучайно е номиниран два пъти за Нобелова награда за литература.

Като официално начало на творческия му път може да се посочи сборникът „Сърцето бие за хората", който е издаден през 1959 г. Характерно за този ранен период е емоционалността, която влага в разказите си. Постепенно обаче тя избледнява и се измества от повече ирония и сарказъм. В творбите му се набляга и на дълбоко психологически похвати, които карат читателя не само да съпреживее случващото се, но и да се замисли и да направи сам изводи за собствения си живот. Като примери могат да се посочат разказите „Обърнато небе", „Шарена черга" и „Планинско цвете".

Следващият сборник на Йордан Радичков, озаглавен „Свирепо настроение", е повратна точка в българската литература. Авторът „си позволява" не само да не използва утвърдените похвати в прозата, но и да структурира разказите си по нетипичен и новаторски начин. Смесването на различни стилове в едно, размиването между началото и края на отделната творба, липсата на последователност на действията и умелото използване на хумористични нотки са част от общата картина на разказите му.

Следващите издадени сборници „Водолей" и „Как така" запазват и доразвиват стила му на писане, като в същото време се прокрадват и заченките на гротеската. Това би могло да се обясни с осезаемата разлика между „новото", което заема все по-голямо място в живота на хората, и „старото", което трябва да се промени, но в същото време именно то поддържа устоите и вярата. Борбата между модерния начин на живот и този на село е в основата на разказите му.

Писателят постепенно изменя и разширява обхвата на темите, които засяга. Психологически и емоционално могат да се доловят вечните въпроси за самотата, за отношенията между хората, за човешката глупост, но и за непрестанното търсене на доброто, за връзката на хората и природата и за всички тези стремежи, желания и действия, които правят живота ни по-смислен и осъзнат. Част от тези произведения са „Козел", Заекът" и „Спомени за коне".

„Барутен буквар" е сборникът с разкази, който продължава тенденцията да не следва верижна линия на действието, но за сметка на това авторът умело използва едни и същи герои и лица в различните произведения, като в същото време запазва уникалността на всяка творба. Следващите издадени романи – „Всички и никой" и „Коженият пъпеш", затвърждават позициите на писателя, неговата гледна точка за света и визията за бъдещето.

Интересни са похватите на Йордан Радичков и в драматургията, където най-силно впечатление прави пълната липса на главни и второстепенни герои, размиването между начало, кулминация и край и отделените сюжетни действия, които са вплетени в едно по невероятно креативен начин, като темите и проблематиката им се припокриват с романите и разказите му. Незабравими пиеси са „Януари", „Опит за летене" и „Образ и подобие", които са представяни и в чужбина.

Освен с проза и драматургия Йордан Радичков е известен и като сценарист на популярните филми „Горещо пладне", „Привързаният балон" и „Последно пладне".

Едни от най-обичаните български произведения, които са прочетени от хиляди и са станали нарицателни за българската литература, са именно на Радичков – „Суматоха", „Убий мухата" и „Ние, врабчетата".

Нестандартният стил на писане, дълбоко психологическата и лирическа тематика и липсата на ясни граници в творбите прави Йордан Радичков смел иноватор, който не следва установените правила, а създава собствени по незабравим начин. В същото време никога не изоставя човещината и добротата, защото както самият той е написал: „Човек е дълго изречение написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки".